Глосолалията или говоренето в езици е феномен наблюдаван в някои секти на христянската вяра, племена използващи психеделични субстанции и дори до известна степен наблюдаван като страничен ефект от невронни мрежи пробващи се да естимират човешки говор. В този аспкет можем да кажем, че това не е глослалиа а ксеногласия или говорене на непознат/ненаучен език. Прилагаме кратък текст по темата от френската журналистка, теоретичка и музикантка Аньес Геро, издаден в миналогодишната книга на Ърбаномик AUDINT—Unsound:Undead. Дори и с липсатана значение в изречените думи, явно може да се наблюдава определена структура определяща пседо-синтактичната конструкция на словореда. Езикът според Терънс Маккена е произлязъл, дълго преди значението като вид “атонално пеене”, нещо често наблядавано при малки деца, дори и при тийнейджери и както ще видим в текста имащо сходство съд слушането на радио музика на непознат език (типично приживяване в нашата държава).

преведено от Н. Д. редакция М. М.

Глосолалията или говоренето на езици, е способността човек да може да чете, пише или говори на непознат за него език, способност, която говорителят уж получава от свръхестествен дух. Звучи като смесица от мърморене и приказване, която е нито директно разбираема, нито преводима, а по-скоро отворена за интерпретация. От Пития, древният Делфийски оракул, през средновековната християнска традиция, до днешното Харизматично Движение, глосолалията винаги се е разглеждала като проявление на Бог в индивида, който демонстрира това не-научено умение. Тъй като нарушава естествените закони на знанието, тя трябва да се счита за чудо. По време на церемония, състояла се в първия ден на 1900 г., Агнес Озман, ученичка в Библейското училище „Чарлз Фокс Парам Бетел“ в Топека, Канзас, се предполага, че е говорила на различни езици, които никога не е учила, включително китайски. Това чудодейно събитие основава първата вълна на Петдесятническата църква, която подчертава библейския дар, описан в Деяния 2: 1–13, където апостолите са представени като „говорещи на езици“, бивайки разбирани от всеки член на тълпата на неговия собствен език. Дотам докъдето езикът, на който е говорила Озман, е бил идентифициран от неговите свидетели като китайски, (то) става дума за ксеноглосия, а не за глосолалия. За разлика от глосолалията, ксеноглосията е способността да се говори на действителен език, на който говорещият никога не е бил научен. Много чудодейни случаи на ксеноглосия са докладвани през Средновековието,1 по време на френската война на камизарите през ХVІ век и в началото на ХХ век (например древният египетски език, говорен от Розмари, както се съобщава от така наречените египтолози Алфред Хълме и Фредерик Х. Ууд). Въпреки че някои случаи са докладвани, тълкувани и понякога дори записвани през ХХ-ти век като доказателство за обладаване или прераждане, 2 изглежда, че записаните свидетелства на ксеноглосия, страдат от самия факт, че са записвани. Запазването и възпроизводимостта, присъщи на тези техники на запис, са и в двата аспекта заплаха за завладяващото присъствие (hic et nunc), което продължава да придружава чудото в самото му свидетелство. С устното свидетелство за чудеса, вярата се втурва в липсата, на която се основава самото свидетелство: невъзможността другите да преживеят това явление отново. Напротив, записите позволяват точно тази възможност. Но вместо назидателно преживяване, заснемането осигурява обект, който може да се анализира в лингвистичен план, който губи своята съществена непосредственост, а заедно с това и зрелищния си характер. Ако бъдат записани, случаите на ксеноглосия се оспорват далеч по-лесно и фактът, че в днешно време записът вероятно ще бъде достъпен в световен мащаб, засилва възможността той да достигне до носители на езика или експерти, които могат да отрекат или потвърдят, че всъщност е говорим чужд език. Ето защо свидетелствата за ксеноглосия все по-често се прикриват зад далечни езици, които са по-трудни за проверка, като арамейски или древен египетски (както е в случая на Розмари), или дори постепенно са изоставени в практиката на глосолалия. (Всъщност, въпреки че делото на Озман е било засвидетелствано като пример за ксеноглосия през 1900 г., Харизматичното Движение сега разчита на практиката на глосолалия. Свещеното Писание е двусмислено относно това дали говоренето на езици трябва да се тълкува като глосолалия или ксеноглосия.)3

Освен това записът оставя място за съмнение относно моменталния характер на придобиването на умението, което е от съществено значение за чудодейното измерение на ксеноглосията (това е причината традиционният акцент да пада върху говорещи, които са деца, жени или неграмотни, тъй като е по-малко вероятно те да са били изложени на втори език). От друга страна, случаите на глосолалия, базирани на изказвания на непознати езици, са по-малко лингвистични, но могат по-лесно да звучат като безсмислица извън техния ритуализиран контекст4 или поне да бъдат анализирани като последица от културна практика, произтичаща езиково от случайни обрати на фонетичните структури на различни езици, с които говорещият е запознат..5 В крайна сметка, самият характер на аудиовизуалните записи на ксеноглосия ги кара незабавно да бъдат взети за измама (измислици), докато записите на глосолалия, ако възнамеряват да бъдат повече от просто естетически приятни, са заобиколени от чувството, че са фалшификати (симулации). Изглежда, че записването на глосолалия или ксеноглосия е причина за разочарование, а не за нови мистерии. Доколкото записаният звук създава впечатление, както за реалността, така и за присъствието; би могло да се очаква, че той ще бъде привилегирован носител на свидетелство за чудото на Божието присъствие. Но има прекъсване между вида на аурата (направена от отсъствие), която човек открива в запис и сиянието на присъствието на Бог (епифания), което записът на глосолалия или ксеноглосия възнамерява да потвърди. Изненадващо е, че записите, в способността си да индексират уникални събития, не са адекватен архив за чудеса. Епифанията, в този аспект, може би е ограничена по-скоро до феноменологичното, а не чудотворното. Ако записите на глосолалия се разглеждат не като записано фиксиране на събитие на глосолални изказвания, а като обект-синтез на артикулирания глас в чистата му способност да произвежда изказвания, тогава имаме работа с размагьосано, но все още медиирано явление. При такъв обект - синтез на изказванията на гласа, лингвистичната неопределеност - за разлика от запис на разбираеми изречения - ще изведе на преден план други измерения: текстура, височина, тембър, резонанс, но и сложните параметри на инфралингвистичната експресивност (умишлени и неволни), които идват с това, което Младен Долар нарича „глас и нищо повече“6.

Дори възприет като такъв, глосолаличният запис все още може да ни припомни, в зависимост от психо-културния контекст и очаквания на слушателя, едно възприятие на обладаване, звучащо демонично, архаично или сюрреалистично. Но тази тръпка от отдалечеността ни е доста по-позната, отколкото бихме могли да си помислим първоначално. За повечето хора, които не говорят английски, допира им със записана популярна музика през ХХ век е бил до голяма степен глосолаличен - както е и до днес в известна степен: такива слушатели не са слушали песни на английски, а песни, пяти на английско бръщолевене, които добиват смисъл само заради гласовите текстури, акценти, вибрации и заклинания. Ако опитът им като слушатели трябва по-правилно да се нарече ксеноглосичен, тъй като записаните гласове, които са били слушани, говорят на действителен език с намерение за явна лингвистична комуникация, техният миметичен отговор, като певци, завършва като чиста глосолалия. Френските певци, например, понякога съставят свои собствени песни в английско-подобни бръщолевения, които наричат „yahourt“: изненадващо, понякога те са в състояние да проявят повече убеждение в своето глосолално пеене, отколкото ако са използвали майчиния си език. В този контекст глосолалията изглежда по-близка до споделеното, ако не и универсално, преживяване на записаната популярна музика, първоначално обвързана със съчетанията на английския идиом, по добре известни исторически причини. И по-радикално, непредварително определената глосолалия трябва да бъде отворена за инфлексии на други езици. В крайна сметка, изглежда че глосолалията е въпрос на експериментиране с многобройните и идиосинкратични изразителни възможности на индивида, надарен с артикулиран ларинкс-фаринкс, а не с някаква проява на Господ. Остава обаче въпросът: Защо дебелината на материала на изпълняваните изказвания, непрозрачността на тяхното значение, предполагат не по-малко, а повече относителна прозрачност от разбираемия език? Може би Бог е точно тази интуиция, която слушателят достига, когато глас изисква от него да внимава в нещо, което той самият не може да разбере.

Говорене на езициВид езикПроизходЛингвистична структураКомуникативна структураЗаписано свидетелствоПрекъсване
ГлосолалияНепознат - лингвистично неидентифициранНенаучен Източник на способността: Свещен Дар; Древно въплъщение; Културна практикаИзказване Скептично лингвистична интерпретация; езикоподобно бръщолевенеИдиосинкразичен/Универсален Възможен за интерпретиране Фатичен Естетичен Назидателен (отпразнуваж величието на Бог)Многобройни Все пак може да изглежда грандиозен и да едифицира някои от наблюдателите/слушателите но е под подозрение за фалшивост.Излъчване за присъствието на Бог докато е записано не може да произведе спектрална аура (присъствие образувано от липса)
КсеногласияНепознат от говорителя - лингвистично неидентифициранНенаучен Източник на способността: Свещен Дар; Предишен живот на говорителя: Чужди спомениИзречение Сцептично лингвистична интерпретация; Реален език генерирализиран на ниво пиджинСпецифичен/Генeрален Преведим по принцип Възможен за превод ако езикът е относително далечен (древния Египетски говорен от Розмари) Когато е отворен за отзиви: всяка функция на езикаПочти никакво Не може да бъде грандиозен: записът не може да даде насока, че е спонтанен Подозрение за измамаПрекъсване на природните законите докато е записано не може да не бъде записано небрежно, според законите

оригинален текст от AUDINT—Unsound:Undead (2019), Urbanomic ISBN: 978-1-9164052-1-9

Датабанка

Визуали

  1. Photograph from Herbert List ITALY. Latium. Bomarzo. Sacro Bosco. Mostro in the garden of Pier Francesco Orsini. 1950. A-IT-BOM-011 - Herbert List ITALY. Latium. Bomarzo. Sacro Bosco. Mostro in the garden of Pier Francesco Orsini. 1950. A-IT-BOM-011

Текстова База

  1. Вижте C.F. Cooper-Rompato, The Gift of Tongues: Women’s Xenoglossia in the Later Middle Ages (University Park, PA: Pennsylvania State University Press,2010). ↩

  2. I. Stevenson, Unlearned Language: New Studies in Xenoglossy (Charlottesville, VA: University of Virginia Press, 1984). ↩

  3. Деяния Глава 2:6,9-11 защото всеки един ги слушаше да говорят на неговия език. […] Партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим - и юдеи и прозелити, критяни и араби, слушаме ги да говорят на нашите езици за великите Божии дела.’. ↩

  4. W.J. Samarin, Tongues of Men and Angels. The Religious Language of Pentecostalism (New York: MacMillan, 1973) and ‘Variation and Variables in Religious Glossolalia’, in D. Haymes (ed.), Language in Society (Cambridge: Cambridge University Press, 1972), 121–30. ↩

  5. F.D. Goodman, Speaking in Tongues: A Cross-Cultural Study in Glossolalia (Chicago: University of Chicago Press, 1972). ↩

  6. M. Dolar, A Voice and Nothing More (Cambridge, MA: MIT Press, 2006). ↩